За дупчиците по пътя... За котките пред блока... За усмивките на сърчицето... И за прескачането... попринцип Две седмици след като се случи, вече мога официално да кажа, че не съм сигурна дали е станало. Нямам документирано доказателство, нямам нещо, което да ми напомня, освен едно корабче в портмонето, което така или иначе скоро ще избледнее или скъса, защото хартията, от която беше направено си беше смешна. Две седмици по-късно аз все още се чудя дали се беше случило на мен. Измислих ли си го? Достатъчно полудяла ли съм, че си го въобразих, с какво успях да го предизвикам, как да го предизвикам отново...И докато се чудя изпадам в онези ужасни дупки, които така или иначе са там през целия ти живот. Онези дупки, които се опитваш да избегнеш, но сякаш нарочно воланът ти се измества, за да попаднеш в тях, напълно заслепен от всичко друго случващо се около теб. А същите тези дупки между другото са много полезни понякога, защото ако не гледаш постоянно към дъното, понякога помагат да излезеш доста по-бързо от тях. И така с всяка следваща някак си по-бързо почваш да катериш нагоре, отколкото да продължаваш да копаеш. Та тези дупки, които са естествено различно големи, но всеки път изглеждат еднакви, те подлудяват до неузнаваемост. И после се чувстваш хипер щастлив за нещо и после пак си супер тъжен. Толкова са странно помагащи...Но поне обичам, когато изляза от тях. Чистата радост, която изпълва сърцето ми, когато осъзная, че няма за какво да се тръшкам, неумолимото желание да докажа на себе си, че всичко е наред, нестихващото задоволство от това, че си си самодостатъчен и никога няма да останеш сам, защото в главата ти има достатъчно други хора, с които можеш да говориш...Това обичам на дупките - кални са, мръсни и миришат, преебават те, боли те, но колкото и мръсен да излезеш, ти си излязъл, та какво по-хубаво от това? Та в дни като този, когато избягвам от 3-4 и попадам най-непрофесионално в петата, в която вече няколко пъти съм попадала, се замислям - и какво толкова? Пак излязох, пак се справих, пак продължавам и пак ще го направя...И ще го правя още хиляди пъти, хиляди глупави пъти, докато най-накрая не стигна до шибаната магистрала, на коята не трябва да има такива дупки и където ще има други такива. Ще избегна този път, който така лекомислено съм поела, ще подмина местата с цветенца и пеещи птички, ще заобиколя фонтанчето на изгряващата любов, ще усмихна весело на приятелите ми, които вървят по съседния път, ще падна набързо в няколко дупки, може би и някои по-големи, и то защото някой друг е минал преди мен по пътя и е оставил следите си доста по-дълбоки, а накрая ще си тръгна, ще завия по друга пътека, може би по-трудна, може би по-лесна, но и по нея ще има дупки...може би даже пропасти, или леки стъпки, или кратери, вулкани - и ще мина и тях и тях и тях и тях ... и важното е да излизам...Същественото тук е не да не падаш в дупките, важното е да излизаш от тях. Защото неотъпкан път трудно ще откриеш, пътека без препятствия не съществува, а дори личният избор, което е да не правиш нищо, е просто невъзможен. Затова дори и преебани емоционално, което е тема, която много съществено бих искала да зачеркна някъде, излизаш и продължаваш, и то без шибания ти багаж, от който никога не се и опитваш да махнеш нещо, а само поставяш глава с идеята, че по-добре да спиш на него, отколкото на камък. Е, да, ама не всички сме камъни.