За живота в измисления ми свят и колко по-хубаво е там ^^...

От малка чакам своята приказка. Тя не е кой знае колко велика приказка или страшна такава, в нея няма много зли хора, или магии, или интриги, или драми... тя е просто моята приказка. Приказка, която чакам от доста време, или която все още не съм осъзнала, че тя отдавна е започнала и се нарича - живот. След неуспешни опити да повярвам в нещо по-велико осъзнах, че наистина тази приказка е започнала, а аз прекарвам времето си някак си, оставяйки я да ме въвлече в някакви бушуващи огньове, но въпреки това винаги си запазвам кофа с вода, за да не ме опарят. Междувременно обаче живея в други, по-бързо развиващи се, по- бързо свършващи и далеч по-ужасни приказки, наричащи се филми, книги, песни, клюки... Ох, колко от тези съм изслушала.
Но да обесним огньовете. Аз не съм човек, който живее на ръба. Не обичам импулсивните неща, даже мога да кажа, че ме е страх от тях. Затова винаги преценявам това, което ще направя, а ако направя нещо, в момента, в който нещата спрат да бъдат по моите правила, се отказвам. Никога не рискувам с мои собствени притежания. И това може би спира живота ми от някакви безрасъдни изживявания, което в доста филми е ключов момент за развитието на героя. В такъв случай, ако се водим по тази формула, това води до два варианта - не съм дораснала за ключов момент като този, т.е не съм готова за приказката си и моята приказка е с малко по-бавно развитие.
Доколкото съм склонна да смятам, че се познавам, мога да бъда убедена, че е вариант 2. Когато гледаме филм, четем книга и т.н ние виждаме "готовия" продукт. Не присъстваме (в повече случаи) на раждането на героите, не сме там когато те се изграждат като хора, не сме там когато за първи път стъпват на училище и осъзнават, че където и да си има йерархия, не сме с тях, когато за първи път се влюбят или някой им разкаже история от живота им, която те не помнят, защото е минало много време. Всичко това бива пропуснато - израстването на героя, такъв какъвто е, го няма. То не съществува. И как можем да знаем какви точно неща са му се случили, за да се превърне в човека, когото е сега? Или ако подложим някое дете на нещата, които са се случили на героя, дали то ще се превърне в същия човек? Това израстване, през което човек преминава, за добро или лошо, в началото, протича адски бавно. Бавно и монотонно, сякаш нищо не му се случва. А най-трудното е, когато животът му не преминава по начина, по който всички очакват той да премине. Чувства се отритнат, не на място, леко аутсайдер. Единственото, което можем да направим е да продължаваме да градим стените, на които някой ден ще разчитаме. Някой ден наученето днес, ще ни спаси утре, прочетено днес, ще ни потрябва утре, и хората, които сме днес, някои ден ще бъдат същите хора, само че прочели и научили повече. А трябва да се стремим към развитие, защото бавно или не, приказката ни тече, а за да усетиш всяка част от нея, трябва да си осъзнал, че не винаги ще е забавно, че не винаги ще е интересно. Много пъти ще е гадно, тъжно...Но трябва да продължаваме напред...Само напред и нагоре :).