Тя го гледаше непрестанно,не откъсваше очи от любовта си.Сякаш беше някакъв господар,на който тя се кланеше,но не познаваше.Мислите й бяха отвеяни,погледа задълбочен.Сякаш го виждаше за първи път,а всъщност не беше така.
Излезе от залата,чувстваше се все така омагьосана от неговите движения,знаеше навиците му само от дистанцираните им срещи,познаваше усмивката му,гнева му и радостта от победата.И когато отново и отново разбираше,че той беше непосилен за нея,се умълчаваше.Защото мълчанието за нея беше наказание и болка.
Седна на една близка пейка и зорко углеждаше минаващите хора.На лицата им беше изписано едно удовлетворение,щастие и наслада.Постоя там още малко,чакаше малкия й брат да дойде да я вземе,за да не се прибира сама.Беше от онези дни,в които просто не желаеше да бъде обезпокоявана,сякаш прекалено потънала в собствените си чувства и болка.Беше заровила пръсти в косата си,главата й беше насочена надолу,въртеше краката си с плавни движения,сякаш се успокояваше.
Мислеше си за изминалия час и половина,в който тя с наслада го наблюдаваше.Чувстваше се странно,като човек,който беше изгубил разсъдака си.Това беше от малките неща в живота й,които я караха да се чувства нормално,като щастлива принцеса,като непокорна дама,като муза за някой художник.
***
Ам това е новото разказче,което започнах да пиша...Румз,кажи ми има ли смисъл да го продължавам...Мисля си да не е мн дълго,просто нещо като поучително разказче,не по дълго от две страници,да има повече чувства отколкото диалози.Някво ми е гадно,а докато гледах мача си го представях толкова добре :)...А ако е нещо дълго никога няма да го завържа,затова :).