Знаете ли,все повече и повече се замислям върху това дали аз не съм причината.Правя неща,които не обмислям и после се чудя защо са станали някои неща.Обичам да бъда спонтанна,но това ми пречи,защото никога не оцелвам.Сякаш ако живота ми е подреден от-до,знам това,което ще се случи,защото съм го планирала щеше да е по-добре.И в същото време осъзнавам,че нещата не могат да се случат по този начин.Това да меря думите си е едно,а да бъда спонтанна е съвсем друго.
Защото мразя хората да си мислят,че не мога да правя някои неща,които са просто глупави и мога да ги правя.
Знаете ли искам приказката наистина.Но всеки път щом се убедя,че всички тези неща са част от нея ми се иска тя да дойде по-бързо.Днес осъзнах,че ако я изживея сега няма да има в какво да вярвам по нататък,но сякаш искам тя да ми дава сили...
И не знам всъщност в какво трябва да се състои приказката и дали аз просто не я гоня.Не знам каква приказка искам,но имам чувството,че не правя нищо,за да я имам.И това ме изгаря от вътре,кара ме да се чувствам непълноценна.А не знам какво се изисква от мен.И зариди това ме е яд.
 И си мисля,ще има ли някога за мен приказка?
И понякога се чувствам сякаш тя е толкова близо,а после...Нищо...Вече чувствам,че началото на живота ми стана доста монотонен и скучен.Сякаш ако бях от онези момичета щеше да ми е по-добре.И си мисля...Искам ли да съм от онези момичета...Не искам...Стелинка веднъж беше написала в скайпа си "Вие ми се смеете,защото съм различна,а аз ви се смея защото всички сте еднакви!" и ме накара да си мисля...Смеят ли ми се хората...
Не искам хората да ме мислят за студена,искам да мога да говоря за чувствата си,лицето ми да изразява това,което ми е на душата.А не мога...И затова ще продължавам да бъда така отритвана.Моля се някой там да ме открие.Защото имам неописуема нужда от него в момента...