Няма причина да пиша.Не че някога е имало причина.Просто ми се пише.Е така за писането.Щото писането е хубаво,а с всяко изречение осъзнавам,че ставам по-добра и давам нещо на тоя свят.
Защото си мисля,че само от нас зависи дали хората ще ни помнят,дали ще станем като лелките,които седят по пейките и се чудят за какво живеят,или хора,които ще бъдат уважавани и ценени.
И аз искам да стана ценена.Искам,дори да познавам малко хора,да бъда запомнена.Но не с лошо,а с малко добро.С това,че съм била голяма мечтателка,че въобръжението ми е било голямо,че съм го развивала,че съм уважавала хората,че съм си признавала всичко,което ми е на душата,че съм предпочитала да наранявам приятелите си,отколкото да ги лъжа.Защото е така...Истината боли,но е истина...И знаете ли?Бих излъгала,за да бъде някой щастлив,но не и за да бъде заблуден...
Просто,защото много хора са ме заблуждавали.И съм оценявала всяка истина,което са ми казали,макар да ми е ставало по-хубаво когато ме излъжат.Защото истината не трябва да разделя,а да сближава и да показва честност.Хората се сърдят когато им кажат истината,а не разбират че всъщност са я търсели.Толкова е трудно...да живееш понякога.И знаете ли?Искала съм да си прекратя живота,но ме е страх.Страх ме е не от самата смърт,ами от болката,която ще причиня на тези,които са имали смелостта да се изправят срещу истината с мен.И тези хора са важни,не някакво тъпо скарване с малоумно момче,или това,че тъпите ти тийнейджърски години не са минали,както минават на другите.
Знаете ли,иска ми се хората просто да си признават,когато бъркат и да се поправят когато осъзнаят,че е било правилно да приязнаят.