За дупчиците по пътя... За котките пред блока... За усмивките на сърчицето... И за прескачането... попринцип Две седмици след като се случи, вече мога официално да кажа, че не съм сигурна дали е станало. Нямам документирано доказателство, нямам нещо, което да ми напомня, освен едно корабче в портмонето, което така или иначе скоро ще избледнее или скъса, защото хартията, от която беше направено си беше смешна. Две седмици по-късно аз все още се чудя дали се беше случило на мен. Измислих ли си го? Достатъчно полудяла ли съм, че си го въобразих, с какво успях да го предизвикам, как да го предизвикам отново...И докато се чудя изпадам в онези ужасни дупки, които така или иначе са там през целия ти живот. Онези дупки, които се опитваш да избегнеш, но сякаш нарочно воланът ти се измества, за да попаднеш в тях, напълно заслепен от всичко друго случващо се около теб. А същите тези дупки между другото са много полезни понякога, защото ако не гледаш постоянно към дъното, понякога помагат да излезеш доста по-бързо от тях. И така с всяка следваща някак си по-бързо почваш да катериш нагоре, отколкото да продължаваш да копаеш. Та тези дупки, които са естествено различно големи, но всеки път изглеждат еднакви, те подлудяват до неузнаваемост. И после се чувстваш хипер щастлив за нещо и после пак си супер тъжен. Толкова са странно помагащи...Но поне обичам, когато изляза от тях. Чистата радост, която изпълва сърцето ми, когато осъзная, че няма за какво да се тръшкам, неумолимото желание да докажа на себе си, че всичко е наред, нестихващото задоволство от това, че си си самодостатъчен и никога няма да останеш сам, защото в главата ти има достатъчно други хора, с които можеш да говориш...Това обичам на дупките - кални са, мръсни и миришат, преебават те, боли те, но колкото и мръсен да излезеш, ти си излязъл, та какво по-хубаво от това? Та в дни като този, когато избягвам от 3-4 и попадам най-непрофесионално в петата, в която вече няколко пъти съм попадала, се замислям - и какво толкова? Пак излязох, пак се справих, пак продължавам и пак ще го направя...И ще го правя още хиляди пъти, хиляди глупави пъти, докато най-накрая не стигна до шибаната магистрала, на коята не трябва да има такива дупки и където ще има други такива. Ще избегна този път, който така лекомислено съм поела, ще подмина местата с цветенца и пеещи птички, ще заобиколя фонтанчето на изгряващата любов, ще усмихна весело на приятелите ми, които вървят по съседния път, ще падна набързо в няколко дупки, може би и някои по-големи, и то защото някой друг е минал преди мен по пътя и е оставил следите си доста по-дълбоки, а накрая ще си тръгна, ще завия по друга пътека, може би по-трудна, може би по-лесна, но и по нея ще има дупки...може би даже пропасти, или леки стъпки, или кратери, вулкани - и ще мина и тях и тях и тях и тях ... и важното е да излизам...Същественото тук е не да не падаш в дупките, важното е да излизаш от тях. Защото неотъпкан път трудно ще откриеш, пътека без препятствия не съществува, а дори личният избор, което е да не правиш нищо, е просто невъзможен. Затова дори и преебани емоционално, което е тема, която много съществено бих искала да зачеркна някъде, излизаш и продължаваш, и то без шибания ти багаж, от който никога не се и опитваш да махнеш нещо, а само поставяш глава с идеята, че по-добре да спиш на него, отколкото на камък. Е, да, ама не всички сме камъни.

За живота в измисления ми свят и колко по-хубаво е там ^^...

От малка чакам своята приказка. Тя не е кой знае колко велика приказка или страшна такава, в нея няма много зли хора, или магии, или интриги, или драми... тя е просто моята приказка. Приказка, която чакам от доста време, или която все още не съм осъзнала, че тя отдавна е започнала и се нарича - живот. След неуспешни опити да повярвам в нещо по-велико осъзнах, че наистина тази приказка е започнала, а аз прекарвам времето си някак си, оставяйки я да ме въвлече в някакви бушуващи огньове, но въпреки това винаги си запазвам кофа с вода, за да не ме опарят. Междувременно обаче живея в други, по-бързо развиващи се, по- бързо свършващи и далеч по-ужасни приказки, наричащи се филми, книги, песни, клюки... Ох, колко от тези съм изслушала.
Но да обесним огньовете. Аз не съм човек, който живее на ръба. Не обичам импулсивните неща, даже мога да кажа, че ме е страх от тях. Затова винаги преценявам това, което ще направя, а ако направя нещо, в момента, в който нещата спрат да бъдат по моите правила, се отказвам. Никога не рискувам с мои собствени притежания. И това може би спира живота ми от някакви безрасъдни изживявания, което в доста филми е ключов момент за развитието на героя. В такъв случай, ако се водим по тази формула, това води до два варианта - не съм дораснала за ключов момент като този, т.е не съм готова за приказката си и моята приказка е с малко по-бавно развитие.
Доколкото съм склонна да смятам, че се познавам, мога да бъда убедена, че е вариант 2. Когато гледаме филм, четем книга и т.н ние виждаме "готовия" продукт. Не присъстваме (в повече случаи) на раждането на героите, не сме там когато те се изграждат като хора, не сме там когато за първи път стъпват на училище и осъзнават, че където и да си има йерархия, не сме с тях, когато за първи път се влюбят или някой им разкаже история от живота им, която те не помнят, защото е минало много време. Всичко това бива пропуснато - израстването на героя, такъв какъвто е, го няма. То не съществува. И как можем да знаем какви точно неща са му се случили, за да се превърне в човека, когото е сега? Или ако подложим някое дете на нещата, които са се случили на героя, дали то ще се превърне в същия човек? Това израстване, през което човек преминава, за добро или лошо, в началото, протича адски бавно. Бавно и монотонно, сякаш нищо не му се случва. А най-трудното е, когато животът му не преминава по начина, по който всички очакват той да премине. Чувства се отритнат, не на място, леко аутсайдер. Единственото, което можем да направим е да продължаваме да градим стените, на които някой ден ще разчитаме. Някой ден наученето днес, ще ни спаси утре, прочетено днес, ще ни потрябва утре, и хората, които сме днес, някои ден ще бъдат същите хора, само че прочели и научили повече. А трябва да се стремим към развитие, защото бавно или не, приказката ни тече, а за да усетиш всяка част от нея, трябва да си осъзнал, че не винаги ще е забавно, че не винаги ще е интересно. Много пъти ще е гадно, тъжно...Но трябва да продължаваме напред...Само напред и нагоре :).

През тези няколко дни бях в абсолютна емоционална криза. И то не защото някой ми е виновен за нещо, а защото сама не мога да си измъкна някакви мисли в главата си, които постоянно ме тормозят. Не мога да си измъкна половината емоции от главата, макар че знам, че са абсолютно идиотски. Ревах, тормозих се, самоизмъчвах се...Докато просто не осъзнах...

Имам адска нужда от внимание...
Не го осъзнах самаа...Една жена, която ме познава от дълго време, но е контактувала с мен около 4 пъти, тя ми го каза. След всичките неща, които направих, които говорих и се опитвах да обесня някак си по различен начин, бяха разгадани за две минути. И се замислих наистина ли съм толкова труден за разбиране човек или съм толкова адски плосък, че хората около мен търсят нещо по-сложно, а аз просто искам най-маловажното - внимание.
Още от малка съм такава - намирам си приятели, за които съм нещо повече, нещо по-важно от просто човек, с когото да си пият кафето. Но превърна ли се в нещо по-ниско от най-верен приятел, намерят ли си някого другиго, опитат ли се да намерят някого другиго - бързо и безшумно си хващам патъркешите и си намирам друг важен приятел. Това да съм третия човек в групата, да съм тази, която няма главна позиция сред хората, никога не е било нещо, с което съм могла да се примиря. Винаги е било така, целият ми живот е базиран на това да съм първа, не втора, не трета, а първа. Но загубя ли по някаква причина това си място, загубя ли позицията си, излезе ли някой по-силен от мен, моментално си хващам партъкешите и се махам. За да се махна първа, за да не бъда изоставена, за да изоставям аз, за да не се чувствам като невалидна стока, която просто някой е разменил. Не, аз съм тази, която разменя стоката, а не съм стоката.
В един момент обаче се появи някой, когото не мога да разменя. Толкова добре ми е било през годините, че не мога да го разменя. Опитвах се над сто пъти да го разкарам от живота си, но не мога и не мога. Казвам си не ми пука и след два часа му се обаждам да се извиня, че съм била такъв задник. И най-лошото е, че на него сякаш не му пука как се чувствам. Постоянно ми обеснява, че не мога да му вляза в главата, но проблемът е, че той не може да влезе в моята. Стигам до мисли за пълна разруха на приятелства и се опитвам наистина да го направя, за да не мисля повече, но не мога. И продължавам да се мразя за това. Казва ми, че му пука за мен, аз му обеснявам какво му е по 28 хиляди начина, но не и с точните думи, надявайки се, познавайки ме да може да се сети какво ми е. Но не... Аз в момента нямам значение, аз съм третата, а не мога да се отърва от това положение. Мразя това положение, мразя да бъда тази, за която може да се освободи място, но не е сигурно, зависи от някого другиго.
Този един месец имах нужда от хората около мен толкова много. И мисля, че не съм се чувствала по-самотна никога през живота си. По-отчаяна, по-тъжна, по-изгубена. Но никой около мен, не се опита да ме разбере и да ми каже да се стегна...Никой...Само се повтаряше, че всичко ще се оправи...Сякаш само изразът "Нещата ще се оправят" трябва да оправя нещата и в същото време ги приключва. И ето това отново е някакъв зов за вниманието, което ми липсва. Ако знаех, че ше имам приятели и в същото време ще ми се ще да нямах, за да не ме разочарова никой. Просто да знаех, че няма кой и т'ва да беше. Не постоянно да търся помощ от хора, които нито ме разбират, нито искат да го направят.
Ако знаех, че ще стигна в това положение, не бих се опитвала да бъда толкова всеотдайна...Защото като се замислях никога не съм била достатъчна. Как забога за мен един човек може да ми бъде достатъчен, а на друг човек, това, че е един човек, да е най-големият проблем. А най-лошото е, че този човек ще остане сам в най-скоро време и наистина се надявам в този момент мен да ме няма, за да види как съм се чувствала. Никога не съм смятала, че отмъщението е хубаво нещо, но всичко се връща е една доста хубава приказка. Искам, искам, искам адски много, да ме няма. Да осъзнае, че ме е имало, но вече ме няма и няма да ме има, защото е прецакала всичко с мен. Дано осъзнае тогава, че когато имаш приятели е недопустимо да ги караш да се чувстват като предатели, натрапници и лоши хора, само защото искат нещщо от теб, което вече си им дал. Не можеш да взимаш биберона, от устата на бебето, щом вече си му го дал. Много ясно, че то ще се разплаче. Трябва да го оставиш само да реши, че не го иска вече и тогава да си го вземеш обратно. Защото най-трудно се преживява нещо, което вече си имал, свикнал си с него, и някой просто решава, че не го заслужаваш. Защото го заслужаваш, той не е осъзнавал какво ти дава.
И все пак...Коя съм аз да обвинявам когото и да е? Или да изисквам нещо от когото и да е? Или да претендирам, че имам нещо, без да съм сигурна, че е мое? ... Никоя, може би...Само аз...
Само аз...попадналата в някакъв отвратителен магически кръг, от който не мога да изляза и ще се радвам когато го направя. Всичко се преживява, всичко се лекува. Само време трябва да мине...А аз се надявам то да мине по-бързо, та да спра да се ядосвам за хора, които не веднъж доказаха, че не го заслужават.

Щастлива съм!
Адски щастлива!
Трудно е да се обесни защо, даже ми се струва невъзможно, но просто е така. Пуснах си филмче, което трябваше да ме разплаче, направи го, и пак ми е толкова добре.
Тези дни осъзнах, че ми има нещо много странно в главата. Сякаш мозакът ми не върви по начина, по който трябва да върви. И това ме кара да се чувствам толкова адски добре, че не знам как да го опиша. Щастлива съм затова, че съм този човек, който съм. Може би в момента не могат да ме оценят толкова много хора, но не ми и трябват много хора, за да ме оценят. Важното е най-близките да осъзнават, че нещо ми има, но да са щастливи по тази причина. Защото аз съм, колко по-добре ми е от това, че съм непоправима мечтателка и в същото време ужасна реалистка. Затова, че съм оптимистка за всичко около мен, но предпочитам да съм песимист, за да не се разочаровам винаги. Затова, че се влюбвам в невероятни образи на мъже във филмите и, в същото време, предпочитам някое по-нормално момче в реалността. Затова, че гледам на живота през призма, която ми го представя в много различни цветове, но в същото време не ме е страх да не живея в този свят. Затова, че обичам да пиша, но адски много ме мързи :D.Затова, че обичам да си противореча адски много и въпреки това, в главата ми нещата звучат толкова добре.Затова, че от кокошка съм еволюирала в пуйка, което е същото, просто пищи повече ^-^.И зариди това, че след толкова много години, най-накрая разбрах какво искам да уча и затова, че съм сигурна, че ще бъда щастлива.
И въпреки това какво мога да искам повече от живота? Щастието не е константа, която ни е дадена от Господ и не можем да го изискваме постоянно. Може би само малко повече моменти като този, в които съм наистина, ама адски щастлива и дори не знам защо.
И три пъти "Ура" за Good Charlotte...
И три пъти "Ура" за Розуел и невероятния Макс ^^
И три пъти "Ура" за Руми, щото ако не беше тя нямаше да пиша тук.
И три пъти "Ура" за живота, защото понякога може и да е много хубав.

Трудно е да започнеш нещо ново. Или да започнеш нещо старо когато веднъж ти е доскучало. И на мен ми е трудно да пиша отново тук, но днес си намерих една страничка в интернет, която съм правила преди години и ме обхвана едно странно чувство. Била съм на 11 годинки, от тогава датират интернет подвизанията ми. Бях влюбена в Пламен, имах прекрасен живот и много малки мечти и в същото време се чувствах сякаш нещо не е наред. Още от малка съм имала това чувство, че нещо не е както трябва, че трябва да бъде разнищвано и изследвано, че другите не виждат света по този начин, по който аз. Имах чувството, че съм надраснала възрастта си и, че това ще бъде винаги.
И сега когато чета онези няколко реда написани с едно задоволство от тази причина. Че съм по - голяма, по - умна, с по - светло бъдеще, с по - големи мечти и осъзнавам колко съм се променила от тогава ми е трудно да разпозная онова момиче. Била съм толкова малка. И в същото време абсолютно същата като преди, просто ... с някак по - развито мислене. Трудно ми е да повярвам, че съм писала, че харесвам Руши Видинлиев и, че се радвам на успехите на Екатерина Дафовска ... А сега дори не знам какви са били тези големи успехи на тая жена.
Почна ли да правя равносметка на онова,което съм била и на онова, което съм сега, сигурно ще открия милиони различия и в същото време милиони прилики. Трудно е да правиш равносметка и да гледаш ъпгрейднатото ти аз, което сега пише тези думи, и онова ти аз, което е написало онези. Дали тогава съм си мислела, че след 6 години ще съм тук и сега.
"Искам да кандидатствам за моделиерка" ... Хехе, наистина исках. Правех си мои скици на листове, което криех и не показвах. Представях си как ще стана моделиер. А после всичко се изпари и смени.

Днес беше поредния ден от моя живот.След като минаха няколко дни в търсене на истинската любов и няколко късметчета,които ясно казваха:"Любов,ново гадже.",реших,че имам съществени психически проблеми :D.Тоест звучи отчайващо обаче не е...Откровено казано отдавна не ми пука какви проблеми имам.Добре съм засега.Завършвам,макар да не искам,защото това значи, че наистина завършвам другата година.Но не ми пука...Идва лятото и с него се надявам малко положителни емоции като излизането на Хари Потър (HURRAY - Най-накрая!!!!) и няколко оставания вкъщи самичка.
Пък,дал Господ,може и моренце.
Другото,за което се радвам,е това,че вече си играя с малката и тя е "годна за подмятания".Наистина е адски сладка и съм много щастлива от тази причина...Вече ми каза "Кака" и още не е казала "Бати",което още повече ме радва...Следващата стъпка е да каже "Кака Вени",но не я тормозя все още.Вече съм я кръстила с всякакви имена от рода на "Пави,Бухтичке,Бубо,Буболечко,Сладкиш,Кууки" и най-върховното "Биба",ама то все още си е запазено за брат ми.
Днес се наспах отчайващо добре и Цвети ми беше казала да си помня сънищата,защото каквото сънуваш на този ден и ще ти се случи.Запомних какво сънувах...Беше отчайващо...Еминем (УВИ - РАПЪР) щеше да пее пред нашата Европа и с Коси отивахме да слушаме,при което по някаква причина се влюби в мен.Странно,но факт.И все пак мога да кажа,че факта,че беше рапър ме притесняваше повече от всичко друго.Еминем е секси,ама при положение,че имам доста дълъг сърцераздирателен период,в който главните герои бяха или беше рапър просто този сън не ми харесва.Може и да лъжа себе си в момента,може и да ми харесва,ала се контролирам все още.Тежко е,ама все още мога да се контролирам.Или поне така си мисля и се надявам.
Колкото до мен...Свалила съм 4 килограма,чувствам се добре и съм се амбицирала...И си взимам много beauty sleep както обикновено.Стига толкова за днес :Р...

За рожденния ми ден...

Днес осъзнах,че след 13 дни навършвам 17.17 години,в които се нагледах на чудесий,ужасии,лоши моменти и радости...17 години,които ме научиха да бъда силна,прекараха ме през ада няколко пъти и ми показаха какво е да истински щастлива за секунди.Звучат малко нали?...Само 17...Не са 71,65 или някое невероятно голямо число,което трябва да вдъхва на хората увереността,че съм адски мъдра или способно.Не,не съм такава...Просто съм аз,почти 17 годишното момиче,което му се искаше живота наистина да е по простичък и му се иска да знае какво ще прави занапред,ще му се да решаваше нещата,които я мъчеха с лека ръка и да се усмихваше всяка сутрин...Макар и да й се щеше да остане в леглото...
Исках просто да направя една равносметка на една година,която не беще една от най-добрите ми,бих могла да я наименувам като 2005 - Завръщане или някакво такова звучно име......
1.Най-важното нещо,което общо взето ми се случи е това,че най-накрая успях да намеря приятелките,от които се нуждаех,да затвърдя отношенията си с тях и да осъзная колко наистина важни са за мен.Може би всичките депресии,в които изпадах и начина,по който се отнасяха с мен...по отношението им към мен осъзнах,че просто никога не бих могла да ги махна от списъка си с хората,които промениха живота ми към по-добро и винаги ще обичам и помня...
2.Затвърдих отношенията с майка си - не знам дали сте имали чувството,че майка ви е от този един тип хора,които са просто необикновени и заслужават да бъдат щастливи.Просто не знам как съм попаднала на нея и макар нещата да се обърнаха в такъв завой,че в този момент живея разделена от нея,просто да напиша,че тя е просто уникална и невероятна.
3.Бъркотията вкъщи - Да,това може би беше най-ужасната случка през тази година.Просто защото от етап на пълна самостоятелност и пълна свобода,осъзнах какво е постоянно някой да те гледа под лупа,да е винаги в съседната стая и да бъде като съдия на случващото се в къщи.Най-трудното и може би винаги ще е така е разликата в световете,в които живеем,начина на мислене,усещането за добър и не добър живот,и това,което мен най-много ме мъчи - самостоятелността.
4.Раждането на сестричката ми - полу сестричката ми да обесня.Не знам защо,но винаги съм си мислела,че тя ще порасне и ще ме харесва и ще се учи от мен.Ще ми споделя макар да съм толкова по-голяма от нея.Просто ми се иска да имам една връзка с нея,която да бъде силна.Пак казвам,че тя сигурно няма да може да бъде същата като тази с брат ми,защото аз бих дала живота си за брат си,но ако е поне наполовина толкова силна,бих била щастлива.
5.Телмо - Знам,че звучи адски странно и всички ще ме си изсмеят в лицето,но искам да кажа само колко много ми помогна този човек.Просто имах нуждата някой като него да ме разбира по този начин и да ми помага така.Карал ме е да се усмихвам милиони пъти,окуражавал ме е,насърчавал,притеснявал и дори обичал.
6.Започването на 11 клас - Просто защото осъзнах как нямам време за нищо...
7.Лятото - беше едно от най-странните,приятните,гадните моменти и със завършека му ми докара само една вълна от болка...от която чак сега можах да се измъкна може би.
Сигурно има още,не знам...
Но сега започва,надявам се,нещо ново - една Нова Година,една друга Нова Година...
И всичко,което мога да си пожелая е да съм щастлива и да си го направя така,че самата аз да се чувствам щастлива затова,което съм...
<3